По-старите софиянци, фенове на магията, наречена футбол, вероятно си спомнят за един от “модерните стадиони” в столицата, с масивни врати, зад които работниците от жп работилницата бяха изплели телена мрежа. Теренът - тревен, грижливо поддържан от самите футболисти. В южната част на “стадиона” се намираше един бракуван вагон, който служеше за канцелария, склад за екипите и “съблекалня”. Наблизо беше “банята”. Една най-обикновена чешма със студена вода от водопровода.

Този “модерен стадион” се намираше на поляната зад жп работилницата (по-късно Локомотивно-вагонен завод) в близост до Безжичния телеграф и принадлежеше на ЖСК. Та точно там на зелената морава преди 75 години една внушителна група предимно млади хора железничари учредяват ЖСК. Разбира се, тези запалени по спорта глави съвсем не подозирали, че поставят началото на най-стария железничарски спортен клуб в Европа, който по-късно се нарежда сред елита на Бъл-гария и Стария континент.
Юбилеят за кой ли път ми дава повод да се срещна с моя дългогодишен приятел и сътрудник на спортната редакция на Българското национално радио Васил Гър-личков - единствения оста-нал жив учредител в далеч-ната 1929 година на ЖСК. От дълги години живее в “баш” локомотивския квартал на около 300 метра от гара София. Вече изпълва 94-ата си година. Както винаги, ме посреща на вратата усмих-нат и с разтворени ръце за приятелска прегръдка. Оста-нах поразен от вида му.
- Ама, Васко, ти още си без бастун - шеговито го попитах и любопитно раз-глеждах.
- Бастунът е за старите хора - контрира ме той.
Зад него подаваше ръка - този път усмихната, но винаги сериозна, вежлива и интелигентна - съпругата му Мария.
- Хайде, влизайте в хола и стига сте си разменяли любезности.
- Няма как, влизай, у нас цял живот жената командва - засмя се Васко и ме поведе към хола.
В стаята всичко ми бе познато. Уют, чистота, личният музеен кът с десет-ки негови отличия, купи, ордени, медали, сувенири. Старото бюро, етажерките над него, изпълнени със сто-тици изрезки от вестници и списания, снимки, албуми, спомени, протоколи, книги в един екземпляр, написани от самия него. При всяко посещение винаги съм се удивлявал от това истинско богатство от личен архив, събирано още от юношеските му години. Затова до голяма степен се доверих на неговата автентична документация при написването ми на вече седем книги за “Локомотив”.
И докато разменяхме мисли по различни житейски въпроси, Мария беше приготви-ла хубаво турско кафе и познати-те вкусни слад-киши от предишни мои посещения. Дойде времето и за далечния спомен на моя приятел отпреди 75 го-дини.
 Началото...
“Бях едва 18-годишен, когато по-стъпих в Софийската жп работил-ница. Баща ми беше локомотивен машинист. Сприятелих се с много момчета, все здрави напети младежи, които обичаха спорта. Започнахме всеки ден след работа да ритаме топката на поляната, на която сега се намира градинката пред бившия Майчин дом на бул. “Христо Ботев”. Именно тогава се роди идеята да създадем железничарски спортен клуб. През май 1929 година това стана на открито, зад жп работилницата между Безжичния телеграф и жп секцията. Там имаше обширни поляни, на които можеше да се направят няколко футболни игрища. Избрахме ръководство, начело на което застана младият работник от котляр-ския отдел Милко Милев. Веднага бе изграден футболен отбор, който започна упорити тренировки почти всеки ден. Не мина и месец, през юни играхме и първия приятелски мач. Наш съперник беше втородиви-зионният обединен отбор от Трети район на столицата “Ботев-Гладстон”. Първи мач и първа победа с 2:1. ЖСК бързо нашумя като спортна органи-зация не само сред железни-чарите, но и в цяла София. Играхме и други мачове, ходихме и в провинцията. По подобие на нас започнаха да се изграждат в следващите години железничарски спортни клубове в Пловдив, Русе, Пле-вен, Бургас, Горна Оряховица. В първите месеци след учреди-телното събрание ЖСК се водеше за неорганизиран клуб въпреки непрекъснатите опити да бъде приет в Бъл-гарската национална спортна федерация (БНСФ). Обяснения не ни даваха, но причините явно бяха политически. Наложи се да бъде избрано ново ръководство с пред-седател Петър Петров (Фараона). Както на първото, така и на второто ръковод-ство аз също бях член. Този път спортистите железничари успяха, приеха свой устав и ЖСК бе утвърден за член на БНСФ на 2 септември 1929 година. Дружеството стана легитимно. Това са фактите, а нека историята си каже думата в спора дали май, или септември е учреден ЖСК. Но един факт остава неоспорим: годината е една - 1929!
Така летоброенето на ЖСК (“Локомотив”) започва от 1929 година, за да стигне до своя юбилей - 75 години!...”
По-нататък Васил Гърличков говори за бързия възход на железни-чарското дружество, за учредяване на секции и по други видове спорт - лека атлетика, волейбол, ски, баскетбол, за спечелването на първата шам-пионска титла по футбол през 1940 година. Говори за бурния възход след войната, когато “Локомотив” се превърна в едно от водещите спортни дружества в страната по над 10 вида спорт, но за това в следващите страници - с текст и богат снимков материал...
Васил Гърличков! Потомствен железничар. Още от детските си години по поляните край гара Сараньово, по-късно Септември, където баща му е локомотивен машинист, тича по цял ден след футболната топка. По-късно се отдава на гимнастиката и леката атлетика. Но призванието му било в ските и алпинизма. На тези два спорта той отдава и по-голямата част от зрялата възраст на своя живот. Още през 1930 година (в родния си град София се връща със семейството през 1928 година) се снабдява със ски (по това време скиорите се брояха на пръсти) и всяка неделя се изкачваше на Черни връх при своя приятел Гошо Черно-връшки, който работеше на наблюдателницата, и се спус-каше със ските до Княжево. Не едно и две ски състезания спечели по това време. Васил Гърличков е сред първите алпинисти в България. По негова инициатива с още трима железничари алпинисти бе изкачен най-високият връх в Европа Монблан. Това бе първото групово изкачване на Монблан в историята на българския алпинизъм. А то се осъществи с най-елементарна алпийска техника и по напълно непознат високопланински път. Вестниците в България отразиха тази проява на българските алпинисти наши-роко, като я нарекоха подвиг. По-нататък Гърличков стана инструктор по ски и алпини-зъм, международен съдия по ски, обществен и платен дея-тел в “Локомотив” (член и секретар на УС на дружеството е няколко десетилетия). Активна спортна дейност до 80-годишна възраст, когато се пенсионира. Често го питат на какво дължи дълголе-тието си. Той на всеки отговаря с ед-но изречение: “Ами 80 години от живота си прекарах в планината!” Аз лично бих добавил: “И на локомотив-ския си дух!”